Има една сутрин, в която България се събужда по-рано. Не заради работа, не заради пътуване, а заради децата. Сутринта на 15 септември.

В домовете е по-шумно от обикновено.

Някой търси изгубена тетрадка. Друг проверява дали всичко е в раницата. Майка приглажда за последно дрехите на детето. Баща прави снимка, преди да тръгнат. А някъде едно дете стои пред огледалото и за първи път осъзнава, че вече е ученик.

Навън улиците постепенно се изпълват с деца.

С цветя в ръце.

С нови раници.

С усмивки.

И с онова особено притеснение, което не може да бъде скрито.

После идва училищният двор.

За някои той е добре познато място. За други е съвсем нов свят.

И тогава се случва нещо, което всяка година приемаме за даденост – училищният звънец прозвучава.

Само че зад този звън стои много повече от началото на първия учебен час.

Стоят хиляди детски истории, които тепърва ще бъдат написани.

Едно дете ще научи първата си буква.

Друго ще открие, че обича математиката.

Трето ще срещне най-добрия си приятел.

Някой ще спечели първото си състезание.

Друг ще преживее първата си голяма трудност и ще разбере, че може да я преодолее.

А някой учител ще каже на едно дете точно онези думи, които то ще помни цял живот.

Защото училището не е само учебници, домашни и оценки.

То е мястото, където децата порастват.

Там постепенно се научават да бъдат самостоятелни, да отстояват себе си, да уважават другия, да приемат различията и да носят отговорност за своите избори.

И може би най-важното – там разбират, че знанието не свършва с последния звънец.

То продължава цял живот.

Затова 15 септември е празник не само на учениците.

Това е празник на учителите – хората, които всяка година започват отново. Те посрещат новите си ученици с надежда, търпение и вяра, че всяко дете може повече, отколкото днес си представя.

Това е празник и на родителите.

За тях 15 септември е своеобразен часовник на времето.

Защото вчера са държали малката ръчичка на детето си.

Днес поправят раницата му.

А утре ще го изпратят към университета, към първата работа, към собствения му живот.

И може би затова очите на родителите в този ден казват повече от думите.

Гордост.

Надежда.

Малко страх.

И много любов.

Но има нещо, което всички споделяме на 15 септември.

Надеждата, че децата ни ще растат в свят, в който знанието има значение.

Че ще имат смелост да задават въпроси.

Че ще имат сили да търсят отговори.

Че няма да се отказват при първата трудност.

И че ще запазят най-важното – любопитството да откриват света.

След малко празничният шум ще стихне.

Цветята ще бъдат оставени на чиновете.

Новите тетрадки ще се отворят.

На първата страница ще бъде написана дата.

15 септември.

И от този момент нататък ще започне още една история.

Историята на една учебна година.

Никой още не знае какво ще донесе тя.

Колко успехи ще има.

Колко трудности.

Колко нови приятелства.

Колко мечти ще се родят.

Но точно това е красивото.

Първата страница е празна.

И днес всяко дете има възможността да напише своята история.

Нека бъде смела.

Нека бъде светла.

Нека бъде изпълнена със знания, приятелства и мечти.

Защото един ден днешните първокласници ще пораснат.

И тогава, когато чуят училищен звънец някъде далеч, вероятно за миг ще се върнат точно тук – към своя първи 15 септември.

Към първото цвете.

Към първата раница.

Към първия учител.

Към първата мечта.

И ще разберат, че всичко е започнало с един звънец.

На добър час!