Има места, към които човек се връща не просто заради улиците, къщите и познатите лица, а заради онзи невидим свят, който е оставил там – детството, първите приятелства, песните на майката, уроците на учителите и мечтите, които някога са изглеждали толкова далечни. За Милена Георгиева Караджова Елхово е именно такова място – родният град, в който спомените не избледняват, а продължават да разказват за човека, който е била и който е станала.
Детството ѝ през 70-те години било пъстро, свободно и изпълнено с приключения. Играела с по-големите си братовчедки, тичала из парка и гората, скачала от строежи в пясъчници и се учела да бъде част от света на по-големите. По-късно получила и ключа от клуба на Отечествения фронт, където участвала в тимуровска команда. Децата помагали на възрастни хора, носели им хляб и мляко, организирали представления и изработвали кукли. Това били години, в които игрите вървели ръка за ръка с отговорността, а приятелството се изграждало в споделените малки дела.
В спомените на Милена особено място заемат майка ѝ Мария Шаламанова и баща ѝ Георги Караджов. Баща ѝ, който свирел на акордеон и бил известен с певческите си умения, си отишъл трагично, когато тя била едва на година и половина. Не го помни лично, но музиката сякаш останала част от семейната памет. Майка ѝ била тази, която пеела вкъщи, особено в зимните вечери, когато токът спирал и светлината на свещите събирала семейството около песните и думите.
Една от първите песни, които научила, била „Еничери ходят, мамо“. Тъжната история за майката оставила дълбока следа в детското ѝ сърце. Майка ѝ я научила и на стихотворението „Вяра“ на Никола Вапцаров – не детско стихче, а думи, които носят сила и характер. А вечерите често завършвали с послание, което Милена пази и до днес: „Деца, сега кое е най-важното? Да изберем радостта. Ще има изпитания, обаче ние можем да си хванем радостта за ръка и така по-лесно ще се случват нещата.“
Може би именно в тези думи се крие част от жизнената ѝ философия на Милена – да не чака животът да стане съвършен, за да намери радостта, а да я избира въпреки трудностите.
Пътят ѝ не бил винаги лесен. Като ученичка в училище „Кирил и Методий“ в Елхово срещала сериозни затруднения с четенето. Трудно свързвала сричките, губела нишката на прочетеното и въпреки усилията не постигала резултатите, които очаквала от себе си. Тогава си дала обещание: когато порасне и стане учителка, няма да съди дете, което се затруднява, а ще търси начин да му помогне – чрез рисунка, символи или друг подход, който да направи знанието по-достъпно.
Това обещание се превърнало в част от професионалния ѝ път. Милена завършила във Велико Търново, а след това се върнала в Елхово и започнала работа в Младежкия дом. Водела клубове по танци и приложни изкуства, работела с деца и създавала с тях неща, които оставяли следа не само в творчеството, но и в отношенията им. По-късно любовта я отвела в София, където продължила да работи като учител в частни училища. Днес вече е пенсионер, но любопитството към хората, творчеството и живота не я е напуснало.
Песента също намерила своето място в живота ѝ, макар и по-късно. Едва след 40-годишна възраст Милена осъзнала, че пеенето е талант, който не бива да пази само за себе си. Една жена ѝ казала, че не е честно да дарява песните си единствено на приятелите и под душа – талантът е даден, за да бъде споделян. Тези думи ѝ помогнали да преодолее притеснението и да приеме, че не е необходимо всички да я харесват. Важното е да дадеш онова, което носиш в себе си, на хората, които ще го почувстват.
Тази година Милена се върна в Елхово с особена мисия – да си подари време за хората, които през годините не е успявала да вижда достатъчно. След пенсионирането си решила да посвети една седмица на срещи със стари приятели, познати и учители. Обичайните разговори на кафе и кратките събирания вече не ѝ били достатъчни. Искала да се чуят истински, да си спомнят детството, да се посмеят, да поиграят, да попеят и да създадат нови преживявания заедно.
Така се родила идеята за две творчески вечери в тесен кръг – с около дванадесет души на всяка среща. В спокойната атмосфера всеки имал възможност да разкаже, да бъде чут и да участва. Хората, които някога били деца, сега се срещнали отново като възрастни, натрупали житейски опит, но запазили нещо от детския си поглед към света.
„Беше много мило, много обогатяващо, много вдъхновяващо“, споделя Милена. Тя описва преживяването като ново запознанство със стари приятели – хора, които вече познаваш, но откриваш отново през всичко преживяно през годините.
Творческите срещи включвали и рисуване. Милена избрала техника, достъпна за всеки, независимо дали има художествени умения. Капка туш се раздвижва чрез въздуха и сама оставя следи върху листа. Не е необходимо всичко да бъде предварително планирано или строго контролирано. Понякога е достатъчно да дадеш свобода на процеса и да видиш какво ще се получи.
За нея това е и метафора за живота. Често сме толкова организирани, толкова заети с планове и задачи, че забравяме да чуем себе си. А понякога именно спонтанността ни отвежда до нещо красиво, което не бихме могли да измислим предварително.
Милена вярва, че човек трябва да се грижи не само за ежедневните си задължения, но и за душата си – да открие своя талант, да го развива и да намери начин да го споделя. Защото можеш да постигнеш много, но ако не отделиш време за онова, което те вдъхновява, нещо съществено остава на заден план.
Срещите в Елхово ѝ дали не само възможност да се върне към миналото, но и да погледне към бъдещето. Тя вече обмисля ново посещение в града в края на ноември, когато би искала да организира предколедна творческа среща, посветена на вълната, конците и изработването на гривнички. Идеята е да поговорят за пътя на вълната, за труда на бабите, които са стригали, предели и са създавали с ръцете си неща, носещи топлина и спомен.
За Милена това няма да бъде просто занимание с приложно изкуство. Ще бъде още един повод хората да се съберат, да творят, да споделят и да открият радостта в нещо малко и истинско.
Защото човек може да напусне родния си град, да изгради живот другаде, да смени професии и роли, да натрупа години и опит. Но има места, които остават част от него. Елхово е такова място за Милена Георгиева Караджова – градът на детските игри, на песните на майка ѝ, на първите приятелства и на хората, с които животът отново я среща.
А понякога завръщането не е просто поглед назад. То е начин да продължиш напред – с повече благодарност, повече свобода и с желание да споделяш онова, което носиш в себе си.
– Няколко дни в Елхово, сред приятели, познати и срещи с учители. Как се роди идеята за това посещение?
Милена Георгиева Караджова: През годините намирах време да се връщам, но разстоянието е голямо и ми беше трудно да поддържам връзка с приятелите си така, както ми се искаше. След като завърших във Велико Търново, се върнах в Елхово по
една програма за привличане на млади хора- Странджа Сакар. Тогава започнах работа в Младежкия дом. Бяха щастливи години, в които творихме различни неща.
Работех с много ученици. Водех клубове по танци и приложно майсторство, с децата разработвахме различни идеи. Оттогава останаха приятелства с хора, които тогава бяха деца, а днес вече сме приятели.
После се влюбих, роди ми се син и последвах любовта си. Напуснах Елхово и заминах за София, за да бъда щастлива с човека до себе си.
– И сега, след толкова години, отново се връщаш при тези хора.
Милена Георгиева Караджова: Да. Когато идвах за кратко, все не ми стигаше времето да се видя с всички, да поговорим спокойно и да си споделим онова, което ни се е случило. Казвах си, че когато се пенсионирам, първата ми работа ще бъде да се върна и да отделя време на хората, на които през годините не съм успявала да го дам.
Тази година вече съм пенсионер и избрах една седмица, която да посветя на срещите. Но не исках просто да седнем на кафе. Когато се събираме на срещи на бивши съученици или приятели, има музика, хапваме, играем хора – хубаво е. Но все не остава достатъчно време да се чуем истински, да си поговорим, да се посмеем така, както сме го правили преди, и да поиграем като деца.
Затова си казах: „Нека измисля някаква поредица от игри, с които да поканя тези добри хора.“ Исках да се случат нови преживявания, които да ни помогнат да създадем още по-силна връзка помежду си.
– Така се родиха творческите срещи в Елхово. Какво включваха те?
Милена Георгиева Караджова: Идеята беше да поиграем на детски игри, да попеем заедно, да порисуваме. Имам и втора специалност – начален учител с квалификация по изобразително и приложно изкуство, така че творчеството винаги е било част от мен.
Направих две вечери в тесен кръг, с около дванадесет души, за да можем всички да се изслушаме. Не исках да стане голяма навалица, в която няма възможност да обърнеш внимание на всеки. Целта беше да се свържем по-качествено, да поговорим и да си споделим.
И наистина се получи. В момента съм изключително весела и удовлетворена, защото сякаш отново се запознах с едни стари приятели, но вече през всичко, което сме преживели, през мъдростта, която сме натрупали.
– Пораснали хора, но със същите детски очи?
Милена Георгиева Караджова: Точно така! Пораснали хора, но пак със същите детски очи, с които сме гледали едно време. Беше много мило, обогатяващо и вдъхновяващо.
– В тези дни си се срещнала и с учители, хора, които са част от твоя път. Какво означават тези срещи за теб?
Милена Георгиева Караджова: За мен беше важно да се върна при хората, с които ме свързват различни периоди от живота ми. Когато човек е далеч, понякога си мисли, че ще има време за всичко, когато се прибере. Но времето минава, хората се променят, всеки има своите ангажименти и не винаги успяваме да се видим.
Затова исках този път да не бързам. Да имаме време да си поговорим, да си припомним неща, да се посмеем и да открием какво се е променило у всеки от нас. Срещите ми показаха колко много неща ни свързват и колко е ценно да се върнем към тези връзки.
– На срещите сте рисували. Видях снимки с една интересна техника. Какво представлява тя?
Милена Георгиева Караджова: Избрах техника, за която не са необходими специални художествени умения или знания. Достатъчно е да участваш и да се концентрираш върху това, което се случва.
Работим с капка туш. Когато духнеш с четката, капката тръгва по листа и започва да рисува сама. Не е нужно непременно да я управляваш и да знаеш предварително какво ще се получи.
Свързвам това с живота. Ние често сме много организирани и планираме всичко, което понякога ни натоварва. А понякога е полезно да оставим живота да ни покаже, че можем да стигнем до целта си и по друг път. Не е необходимо да насилваме нещата, за да се случат точно според плана ни. Понякога спонтанността може да ни отведе до нещо много красиво.
– Тоест да оставим рисунката да се случи така, както тя иска, а не както ние сме решили?
Милена Георгиева Караджова: Точно. Има една сентенция, която много съм прегърнала и постоянно си повтарям: „Господ подпилва пътеките, ама пък ние правим крачките.“
Възможностите се появяват, но ние трябва да решим дали ще направим крачката. Дали ще изберем да участваме, дали ще се погрижим за себе си и ще си кажем: „Уморен съм, нека да си дам време.“
През годините много се дисциплинирах и много учих как да бъда по-успешна в живота си. Но постепенно разбрах, че можеш да направиш много неща, да постигнеш много, а в същото време да забравиш да нахраниш душата си. Да не отделиш време да се запиташ: „Защо съм тук? Какъв е талантът ми? Развивам ли го, или само изпълнявам ежедневните си задължения?“
– При теб песента също е начин да изразиш себе си.
Милена Георгиева Караджова: Да. Аз започнах да споделям песента си с хората след 40-ата си година. Дотогава някак не приемах, че това е талант, който трябва да развивам и показвам. Казвах си, че съм скромна жена и нямам нужда от публика и ръкопляскане.
Тогава една жена ми каза: „Не е честно само твоите приятели и под душа да даряваш тази песен. Талантът ти е даден, за да го споделяш с хората.“
Тя ми обясни, че не излизам пред публика, за да ми ръкопляскат, а за да дам онова, което имам. Това ми даде свобода. Разбрах, че не е задължително всички да ме харесват. Това, което нося и мога да дам, ще стигне до хората, които са на моята вълна. Който не ме хареса, ще хареса нещо друго. Светът е шарен и щедър.
Когато започнах да пея и да се споделям чрез песента, сякаш разгърнах нова страница в живота си. И ми се иска повече хора да открият онова, което ги вдъхновява, и да не го пазят само за себе си.
– Значи творческите срещи не са просто рисуване и игри, а имат и по-дълбоко послание?
Милена Георгиева Караджова: Да, точно така. Не ми се иска просто да се съберем и да поиграем. Иска ми се хората да си тръгнат с мисълта, че е важно да се грижат за себе си, да чуват вътрешния си глас и да намират време за нещата, които ги вдъхновяват.
Не е необходимо да правиш нещо голямо или сложно. Красиви неща могат да се случват много лесно, достъпно и спонтанно. Не е нужно всичко да бъде предварително скицирано, планирано и контролирано. Понякога започваш с едно намерение и се получава нещо прекрасно, стига да си искрен в това, което правиш.
– Как си тръгваш от Елхово след тези срещи?
Милена Георгиева Караджова: С огромно очарование от това как хората около мен – познати и непознати – се случват по своя си начин. Всеки е намерил нещо, което го вдъхновява и му помага да продължи напред. Не е необходимо непременно да бъде изкуство. Важното е да си намерил онова, за което да се хванеш, за да живееш с повече радост и да се споделяш с близките и приятелите си по един различен начин.
Сигурна съм, че хората, с които се срещнах, ще предадат нататък част от това, което преживяхме заедно. Това беше и идеята ми.
– Ще има ли нови срещи в Елхово?
Милена Георгиева Караджова: Много съм въодушевена и ми се иска следващия път да направим нещо съвсем различно. Обмислям предколедна среща в края на ноември. През декември хората вече имат много ангажименти и не искам да претрупвам програмите им.
Иска ми се да дойда с вълна и конци, да направим гривнички, които се получават със сплитки, и да поговорим за живата енергия. За това как едно време бабите са стригали вълната, предели са и са създавали с ръцете си неща, в които са влагали труд и душа.
Може би ще наречем срещата „Пътят на вълната“. Иска ми се да си припомним как тези неща са се създавали с ръце и как носят различна топлина от онова, което излиза от машината.
– Какво би искала да остане у хората след тези срещи?
Милена Георгиева Караджова: Да си дадат сметка, че имат право да се погрижат за себе си. Да открият таланта си, да го развиват и да го споделят. И да не чакат някакъв специален момент, за да го направят.
Понякога една песен, една рисунка, една среща или един разговор могат да отворят нова страница. Важното е да направиш крачката.
